Халил седеше на нара и пишеше.
Пишеше на Зоя. На Зоя и две годишната им дъщеря Емилия, които бяха там далеко, някъде на север в България, може би сега в Благоевград.
Всичко тръгна от това, че хареса техния мирен свят и свободен живот, техния начин на мислене. А когато се върна тук, го нарекоха комунист, задето много плещил и го пъхнаха в затвора.
Не че е бил някога комунист, не че е желал някога и да бъде.
Там хората говореха само за мир и евентуална отбрана, при положение, че някога бъдат нападнати.
А тук съществуваше всекидневна опасност, някой палестински щрапнел да се забие току пред носа ти.
С другарите си затова протестираха, да настъпи най-сетне мир, а не че са против собствената си и обичана държава, против просперитета на хората тук. А само за това, че биха искали да настъпи дълги години очакваният мир.
Баща му го изпрати да учи медицина в България. Заможен човек беше, можеше да си го позволи.
Другият му син, по-големият, бе търговец и си бе оплел кошницата. Затова възлагаше всичките си бъдещи надежди върху второ родният.
Още когато пристигна в България, Халил направи особено впечатление с добре сложената си фигура, с правилните си черти на черноокото си арабско лице, с хубавите си пригладени назад коси, с обноските си.
А пък българските девойки, студентки, изпадаха в страстен захлас, когато виждаха как Халил вади десет левова банкнота от джоба си, подава я към огъня на горящата свещ и когато крайчецът и се разпалваше, я поднасяше към цигарата на Зоя.
Девойките пищяха от възхита, а на следващия ден се разнесе мълвата, че Халил е приказно богат принц, син на някакъв арабски милиардер.
Тези очарователни момичета не можеха и да предполагат какви са отношенията им с околните араби, затуй предпочиташе за сега да ги остави на собствените им фантазии и да не затормозява чистите им пориви.
Когато се запозна с родителите на Зоя, те в първия момент се сепнаха, но скоро всячески показваха, че го харесват. Още повече, че познаваха баба му и дядо му – известна еврейска, търговска фамилия, живяла до четиридесет и осма година в Дупница и от тогава изселила се в ново създаващата се държава Израил. Хора от цял свят се бяха отправили натам, към корените си в обетованата земя.
От семейството на тези хора, в това малко село, лъхаше някакъв познат домашен уют, на нещо топло и смътно познато и сякаш по някакъв особен начин приповтаряше отношенията между баба му и дядо му, сега живеещи в Израил.
А те разказваха с особена любов за мястото дето бяха родени и за живота в България, за нейните зелени планини и поля, за гостоприемните и човеколюбиви хора, за песните им, затова как с помощта на царя и някакъв митрополит, единствено българските евреи били предпазени и не били изпратени в лагерите на смъртта в Дахау и Освиенциум по времето на Хитлер.
Вечер след като приключеха с вечерята и Зоя им поднесеше по чаша вино, а на него сок, Халил им рецитираше с патос любимите на своите баба и дядо български поети-герои Ботев и Вапцаров, а леля Милена и чичо Васил му пееха песни от местния фолклор. Дори веднъж му изпяха и еврейската песен “Червен влак се композира”, песен която пееха и възрастните му роднини в Израил.
Зоя ги наблюдаваше усмихната, отдръпнала се в страни и се грижеше нещо да не липсва на масата.
Когато двамата завършиха образованието си, той за доктор, тя за акушерка, направиха женска сватба с роднините и на село, а когато отпътуваха за родината му, роднините му ги посрещнаха и разцелуваха щастливи и отпразнуваха повода с пищен празник в синагогата.
И тъкмо всичко се подреди и започнаха своя практика, го тикнаха в затвора. Макар да отрече, да е комунист.
Просто желаеше мир за страната си, спокойствие и благодатен труд.
Той бе учил да спасява човешкия живот и в тази насока бе разговарял за идеите си. Желаеше всички хора да живеят в мир и взаимна любов, нищо повече. Просто бе пацифист.
Зоя бе страшно уплашена, не можа да издържи и се върна в родината си.
Дали щеше да получи писмото му? Дали щеше да го чака? Дали щяха да се съберат отново?
Родителите му също му се разсърдиха и всеки поотделно го молеше да се откаже от идеите си.
“Аз съм доктор. Аз съм хуманен доктор и искам само всички хора да живеят в един мирен свят. – им бе отговорил тогава. – Нямам нищо друго в предвид. Нито съм се интересувал от иконите на марксизма и комунизма, нито от нещо друго. Искам само да настъпи мир и то на цялата земя. Хората да започнат да се приемат като братя”.
Но колкото и да бе упорит в тази насока, напоследък все по-често се улавяше, че в съзнанието му се прокрадва съмнението – дали това е най-важното и най-правилното – или семейството му и родината са по-голямата му ценност.
Затова щеше да изпрати писмото. И след пристигането на евентуален отговор, смяташе да подложи цялата ситуация на размисъл. Размисъл от който да произлезе и по-нататъшното му кардинално решение, което да подреди в правилна посока по-нататъшния му живот и поведение.
Любовта към детето и съпругата, не му даваха мира.
Стана и се загледа навън.
2. нов адрес
3. друг адрес
4. друг адрес
5. още един адрес
6. Симитли и Креснеския пролом
7. Приказка
8. Амазонката
9. Историческата раздяла
10. Разговор по мъжки
11. Неранза
12. Кукерите от моето детство
13. откровения
14. Гонене на злите духове
15. Интервю
16. приятел
17. писателски блог
18. Лично творчество
19. Деца с редки болести се нуждаят от помощ
20. ПРОЕКТ "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - ПИРИН"