Необичайна среща

Пилотът усети, че машината започна да тресе.

Мотърът промени бръмченето си.

Имаше някаква повреда. Явно японците го бяха ударили.

Истинско чудо бе досега, че промушвайки се вече четвърти месец между вражеските  зенитни снаряди, не бе докоснат и то нито един път.

Но – все някога има първи път.

Трябваше да намери място за да се приземи. Въпрос бе не на часове, а на минути, а може би и за по-кратко, да стъпи на здрава земя и да огледа щетите. Не дай си Боже да се възпламени двигателят. Инак ще трябва да катапултира.

Пред взора му се разкри малка равнинка, каквито имаше в изобилие тук в последните склонове на Сибирските планини.

Спускаше се все по-ниско към една от пожълтелите пшенични ниви, на която се виждаха през известно разстояние струпани снопове на кръстци. Снопите бяха добре дошли и щяха да му помогнат евентуално при спирането.

Докосна земята, машината подскочи на няколко пъти и намали ход и спря току пред една от големите сламени камари.

Изблъска бързешком люка назад и изскочи от самолета.

Свали шлема от запотената си глава и с бърз поглед обходи корпуса. Едното от крилата бе разкъсано, задният вертикал също.

В същият този момент чу зад себе си, раздразнен глас да казва:

- Къде бе твойта мама… си тръгнал, да ми газиш хляба…

Пилотът стъписан за секунда, не успя да се обърне, докато не чу отново, но този път на руски:

- Да те вземат дяволите, да не си го сял ти, та ще го газиш?! Мама ти…

Обърна се и съзря пред себе си висок, кокалест човек, с кестеняви коси и очи, обрасъл с едногодишна брада.

- А аз, не мога ли твоята мама! – избухна пилотът в смях, ококорил се също с големите си тъмни очи.

Брадатият човек се спря на място, сякаш забравил и ума и дума, с повдигнати напред ръце.

- Та какво казваш за майка ми? – ухили се отново пилотът и сложи ръце на кръста си.

- Аз ли? – заговори отново брадатият селянин, този път на български. – Ти пък откъде се взе? С руски самолет, пък говориш на български? Ха!

Тук в този край на света, на осем хиляди километра разстояние от старите ни родни места, само две-три семейства говорят на български.

Ти от де се взе и от де си научил нашият език?

- Аз не съм го учил. Аз си го зная по рождение. Аз съм българин с руски паспорт. Нашите живеят в Твърдица в Бесарабия на запад.

Но сега по време на войната се наложи и дойдох чак до тук, до тези земи.

А ти де си се научил да псуваш така добре по български?

- И аз не съм го учил. Знам го още от времето, когато съм поел първото си майчино мляко.

- Ха! – възкликна отново пилотът, без да спира да се смее. – Земляк!?

- Земляк! – отвори устни в широка усмивка и брадатият селянин.

- Ей, не очаквах, тук на другия край на света, да срещна човек, който ще говори на собствения ми, на родния ми език! – пилотът се приближи и потупа свойски с две ръце раменете на селянина. – Откъде си бе човече?

- От тук. – отговори скромно селянинът. – Тук съм роден. Нашите са интернирани по тези места, отпреди много, много години.

Зная, че коренът ни е от някакво село Кортен, също се намира там някъде около вашите селища. А още по-преди, нашите са избягали от България, пак от някакво село със същото име, след някакво клане с турците. Сигурно си чувал за тях.

- Чувал съм и още как. – каза пилотът с нестихващо любопитство. – Та нали и нашите са избягали едно време от турците. И нашето село се е казвало там в България със същото име Твърдица.

Значи сме истински земляци, Братко!

И нищо, че са изминали векове и, че сме на другия край на земята – българското не умира.

- Така излиза. – отговори с дяволито пламъче в очите брадатият селянин.

- Аз съм Василий, на български звучи Васил.

- И аз съм Васил.

- Ти се шегуваш! Не може да бъде!?

- Не може, ама на, ето че може! – разсмя се широко и брадатият селянин и извади тютюн, за да свият.

- Не – спря го пилотът – аз ще почерпя, имам истински махорки, цигари.

Запалиха, всмукнаха, помълчаха, поглеждайки се един друг, не можейки да се начудят на шегите на майката природа, която ги бе събрала, чак тук в далечния изток, на хиляди километри от родните им стари корени.

- Хайде върви, да те водя у дома. Няма да могат да ти се начудят – говореше брадатият и посочи в далечината, там дето се виждаха покривите на хижите. – И ще ти поднеса истински ябълки, каквито тук в тези по-студени краища не виреят никак. Нашите българи са ги донесли преди много години тук, аклиматизирали са се и раждат.

Пилотът се засмя , сложи раницата на гърба си, прехвърли ръка по братски върху плещите на селянина и двамата закрачиха към поселището, не спирайки да бъбрят.