Е К С К У Р З О В О Д

 

 

В петък започнаха подготовката за посрещането на испанската група.

Ангелов направи съобщението, че групата ще нощува в хотел “Ален Мак”. И тъй като нямат екскурзовод, а момичето преводач е на първи тур и не познава града, ще се наложи Лъчезар да отиде в 10 часа, да потърси преводачката, която ще го очаква на рецепцията и да разведе испанците из забележителностите на българския град.

Лъчезар изказа съмнението, че няма да е добър екскурзовод, но Ангелов не позволи да изкаже неувереност в повече.

 

В събота в 10 часа сутринта Лъчезар влезе във фоайето на хотела.

Хвърли един поглед на присъствуващите, но нито едно от съществата от женски пол, не му заприлича на преводачката.

Приседна на един от фотьойлите за да поизчака.

Покрай него преминаваха испано говорящи, без да му обръщат никакво внимание.

В един миг забеляза много млада девойка с боне на главата, в синьо-зелено, дълго почти под коленете палто, да поставя ключа си на плота в цвят махагон, хвърли бърз поглед на залата и заприказва с жената от другата страна на преградата.

“Много е младичка, почти ученичка!” – повдигна вежди в очудване Лъчезар, подвуоми се, но реши да я заговори, все пак трябваше да попита някого.

- Извинете – насочи той поглед към жената на рецепцията – при вас вероятно имате испанска група?

- Да.

- Трябва да се срещна с преводачката им, но нямам понятие, как да я намеря.

- Аз съм човекът, който ви трябва. Вие управителя на ресторанта ли сте? – разтворило устни в чаровна, притеснена усмика, попита младото девойче. – Познах ви по мустачките. Така ми бяхте обрисуван в София.

- О-хо-о! В София разговарят за мен? – прие очуден вид Лъчезар и се усмихна доброжелателно.

- Но не сте ли вие човека с когото трябва да се срещна тук? Извинявайте! – някак уплашено и притеснено се заозърта момичето, като размаха ръка във въздуха, сякаш желаеше да изтрие грешката.

- Не, не. Аз съм. Но бях изключително озадачен, че някъде в София са разговаряли за мен.

- Така ми бе обрисуван човекът с когото да се срещна тук, от моите шефове и трябваше да се казва ...  – момичето присви устни.

- Лъчезар? – прекъсна я той.

- Да, Лъчезар. Вие ли сте това?

- Да. А вие, вероятно сте ...? – изгледа я професионално, в упор Лъчезар. Искаше да усети, дали ще преминат биотоковете помежду им. Това го правеше напоследък, без да го показва, когато имаше насреща си обект от другия пол.

Девойката бе твърде крехка и плаха и цялото и същество подсказваше, че се държи така, сякаш е на изпит пред професора си.

И не се излъга.

- Аз съм Офелия Йорданова. – подаде възпитано ръка момичето. – Ще ви помоля да ме извините, но трудно се организирам. Това е първата ми група и за тези четири вече пет дни ме шашардисаха. Накараха ме да изляза извън релси.

- Защо? С езика ли ти е трудно?

- Първия ден ми бе особено трудно. Докато се адаптирам. Те ми говореха такива неща, които въобще не бях ги учила. Но влязох в ритъм. Затова тук ще разчитам на вас, защото въобще не познавам града ви. Не съм имала възможността да бъда тук, в този край на България и се чувствам, както казва майка ми “в небрано лозе”.

Нито познавам градовете през които преминаваме, нито знам нещо за тях.

А испанците само ми задават въпроси. Къде е туй? Какво е онуй?

Че откъде да знам? Аз мене си не мога да оправя.

Така, че разчитам много на вас – заключи девойката, поглеждайки го с гълабовите си очи.

- Знаеш ли, аз не съм екскурзовод, но ще опитам. Моят шеф и твоят са се договорили по телефона, да преведа туристите през централната градска част и да стигнем до старата историческа част “Вароша”, дето се намират старинните къщи. От там нататък ще се оправяте самичка.

- Да, да – съгласи се нетърпеливо, прекъсвайки го девойката. – И ще казвате по някоя дума за забележителносттите, а аз ще им превеждам и ще се справим някак си. – отново му се усмихна чаровно, чисто по женски тя.

- Надявам се!

- Оля! Оля! – обърна се Офелия към туристите във фоайето.

След кратък разговор, цялата група се насочи навън и там девойката им представи екскурзовода Лъчезар. Той им кимна в различните посоки и те всички учтиво му отвърнаха, оглеждайки го с любопитството на туристите от цял свят.

Минаха вкупом покрай билдинга на Американския университет и стъпиха на надплощадното пространство, развито на два етажа, около което се намираха множество от сградите, които се населяваха от различни официални институции, като: ХЕИ, Театър, кметство, профсъюзи, банка, кино, ресторанти, кафета и др.

Минаха пред също толкова огромния билдинг на новата поща и минавайки покрай сградата в която се помещаваше тяхния ресторант, наведе глава към Офелия.

- Тук се намира нашият ресторант. – прокашля се и добави: - След входа, слизате надолу по стълбите. Ще ви чакам там към 12 часа. Мисля, че така е уточнено.

- Нека да е в 12,30, защото те скоро закусваха. Желаят да минат през пазара и да си взематт фрукти.

- Да, добре. Ей там пред нас, това е мостът за към Младежкия дом. От него надолу, по течението на реката, на около 300-400 метра в дясно се намира пазара.

- Добре, че ми каза. Ще им предам.

О-хо-о! Това ли е старият град? – възкликна девойката, когато зърна каменните зидове, минавайки пред групата край Историческия музей. – Много е красиво!

Испанците стъпваха по калдъръма около тях и бъбреха шумно, разглеждайки сградите строени в анадолско-византийски стил.

Влязоха в огромния двор на православната църква.

Лъчезар се поклони леко, прекръсти се и прекрачи прага, а след него и останалите. Купи свещ, а след него и Офелия, след тях испанците сториха същото.

Лъчезар застана от дясно до високия, лъщящ в златно свещник, взе огънче от свеща на върха, подържа я докато каза наум малката си скромна молитва и я постави на свещника между другите горящи свещички.

Испанците също запалиха своите и заговориха с Офелия.

Навсякъде около тях ухаеше на благовония и тамян.

От високите прозорчета се процеждаха разноцветни снопчета светлина.

- Желаят да кажеш няколко думи за вашите обичаи тук. Как се провеждат церемониите при нас.

- Те нали също имат църкви?

- Да. Но те са католици и искат да разберат нещо за нашата, ортодоксална, православна църква.

Лъчезар се замисли за миг, като обходи с поглед цялата зала.

Около тях минаваха бабички, облечени в чиста премяна и забрадени в нови кърпи, поставяха цветя пред иконите (каквито липсват при католиците) и тук – там по някоя стотинка, кръстеха се усърдно и произнасяха със забързани устни в неразбираем шепот молитвите си.

Усети, че не е подготвен и, че някак си вътрешно малко се изнервира, но изведнъж реши, че обстановката говори сама за себе си и все пак ще им каже няколко думи, колкото да не е без хич.

- Всички вие можете да наблюдавате хората, как влизат в храма, извършват своя обряд и излизат отново с лице към олтаря, правейки кръстен знак, както групичката, дето е сега на входа.

Всеки минава пред иконата на светец, когото приема за свой покровител и на когото желае да изкаже почитта си, може да мине и пред всички икони и да запали свещички разбира се.

Тук в тази зала се провеждат  всекидневните сутрешни и вечерни богуслужения.

Отделно се провеждат тържествени служби и бракосъчетания, които до преди седем или осем години, по времето на Тодор Живков не се позволяваха или се извършваха тайно и скрито.

- Защо не са се позволявали? – преведе девойката.

- Такава бе политиката на управляващата много десетилетия Партия. Вероятното и желание е било, да превърне един цял народ в атеисти.

- Диктатура? – попита някой от испанците.

- Да. Нещо подобно, както при вашия генерал Франко.

Ако желаете, можете да обиколите и да разгледате иконите и дърворезбите на иконостаса отпред. Желателно е да не се пипа нищо.

- А коя икона е на Йезус Кристос?

- Тази горе в центъра и тази в дясно. – каза Лъчезар, без да посочва с пръсти. – Отляво е Божията майка, Богородица.

По ликовете си приличат с вашите, доколкото знам, макар, че при вас няма икони, а скулпторни фигури. Само, че в изначалните икони във византийски стил Спасителят е изографисван с по-тъмна кожа, отколкото в някои от по-късните икони,както е при вашите католическите фигури.

- Да. Да. Наистина имат прилика! – съгласиха се испанците.

- Питат за нещо по-специфично, за нещо, което, може би се е случвало тук, за това кога е строена църквата? – каза Офелия. – Или нещо друго впечатлявящо?

- Ти нали им каза, че не съм професионален гид и не мога да знам кога е строена църквата, може би отвън да има някакъв надпис, но не съм го забелязъл.

- Не съм им казала. – премигна на често Офелия. – И няма да им кажа. Те не трябва да знаят за това.

Разкажи им нещо друго.

- Друго, не ми хрумва? Ще ви разкажа тогава една история, която се е случила тук, още през времето, когато турците са владеели страната ни и по-точно този нашия регион.

Можеш да им кажеш, че страната ни е била близо 500 години под турско робство и нащият Пиринският край е освободен много по-късно от Горна България, чак в 1912 година, тоест около 40 години по-късно.

Действието за което искам да разкажа, се състоява някъде в 1908 година, примерно или приблизително.

Турският околийки паша, военачалник, пленява със своите отряди при засада местният войвода Яне Сандански, борещ се със свой отряд – чета, срещу турската власт.

Почти по цялото течение на Пиринска Струма, той е бил и съд и присъда. Нещо като английският Робин Худ.

- Да, да. – кимаха туристите. – Знаем.

- Пленяват го и го довеждат пред пашата.

Пашата е бил с английско военно образование, и това ознава логически, че не е бил прост човек. Той изказва уважението си и благоразположението си към Сандан паша.

Като истински джентълмен, с фес разбира се, го пита, какво е последното му желание и дали би могъл да го изпълни, преди да го изпратят под конвой за Цариград при падишаха.

Сандански обяснява, че има една млада учителка в града, за която би желал да се ожени. Ако извърши това действие, да се венчае за нея преди смъртта си, след това могът да правят, каквото пожелаят с главата му.

Пашата наредил да доведат учителката, украсили я с венче и було и под охрана ги въвели тук в църквата, дето сме сега ние.

Турчин мюсюлманин не е влизал в християнската обител, но стражите завардили отвсякъде подстъпите към църквата.

Пропуснали в църквата само попът и младоженците.

Когато влезли в Божията обител, попът влязъл в олтаря, където съществувал таен отвор на изход, излизащ на 150 метра по-нагоре в гората и отместил камъка.

Олтарят е светая светих на Господа и там влизат само мъжете духовници, които са посветени и имат право да извършват свещените тайнства и ритуали.

Въпросната учителка е първата жена, която е влязла в олтаря и заедно със свещенникът и Яне Сандански се изнасят дълбоко в гората, за дълбока изненада на пазещите отвън.

Турците чакат, чакат, пък влизат и разбират чак тогава, че са измамени.

Та ето за този олтар пред вас се разказва в тази история и тайния проход се намира някъде там, отзад и отдолу вероятно.

Испанските туристи мълчаха, като някои от тях още държаха горящите свещички в ръцете си.

Лъчезар усещаше, че историята за геройство и любов, някак си ги бе омагьосала и смълчала.

Доброто и любовта бяха победили злото, а това бяха историите пред които свеждаха чела народите от цял свят.

Бе се получило някак естествено. Всички се бяха развълнували.

Дори в един момент бе усетил, че от вълнение разказът му бе станал задъхан и нещо издайническо го бе хванало за гърлото и сълза напъваше в окото му, но се окопити и се справи със ситуацията.

Пожела им приятна разходка, посочи им посоката към пазара и се отправи към ресторанта.

 

Там подготовката кипеше с пълна сила.

Към 12,30 часа туристите заслизаха по стълбите надолу покрай банката, Офелия ги пропусна пред себе си и те подред възклицаваха:

- О-о, Флоренсио! – познали Лъчезар, макар, че бе сменил спортните си дрехи с униформата.

Той се усмихваше на всеки и им посочваше да се настанят в  заредените вече с предястия сепарета.

Музиката ги предразполагаше и някои отидоха да танцуват на дансинга.

Обядът мина както обичайно по ноти.

Когато си тръгваха, един от туристите му подари касета с испанска музика, но си взе един пепелник от близката маса и го сложи в чантата си, като нещо забързано говореше.

Лъчезар се опита да каже нещо, но накрая махна с ръка.

 

 

 

 

"Ще ви помоля да ме извините, но трудно се организирам. Това е първата ми група и за тези четири вече пет дни ме шашардисаха. Накараха ме да изляза извън релси." - каква несправедливост само! Теория-6, а практика-2- лошо, непростимо!
"Усети, че не е подготвен и, че някак си вътрешно малко се изнервира, но изведнъж реши, че обстановката говори сама за себе си и все пак ще им каже няколко думи, колкото да не е без хич.".......но може би по-късно, когато се върне в другия си образ.

Изчетох историята с внимание, интерес и накрая с настроение. Поздрави!

Трите акцента за мен:
Първо една неточност: Старите жени съвсем не слагат пари по иконите, нито, както някои "парвенюта" визитни картички?!)
Втори момент:Малко прекалена патетика прозира в:" Доброто и любовта бяха победили злото, а това бяха историите пред които свеждаха чела народите от цял свят." - звучи фалшиво днес! Избягвайте подобни изречения, те са за друго място.:)))
Трети момент "...нещо издайническо го бе хванало за гърлото и сълза напъваше в окото му, но се окопити и се справи със ситуацията." - защо ли най-трудно вярваме на истината, и на сълзите???
Благодаря за урока!
П.П И какъв подбор на имената?!

Мила госпожо Бовари, да не сте зодиа Овен, та така напъвате с рогите???! Всеки добър християнин, който често посещава църквите и особено в югозападна България може ежедневно да стане свидетел как бабите и днес поставят цветя и монети на иконите...навеждат се и целуват образа на светеца и...дори някои по-хитровати са улавяли с устни монетите и са излизали...,но това е тама за друг разказ..., а сега Благодаря за вниманието на почитателите на Флобер...Успехи и подздрави! Можете да влезете и в Хулите и в otkrovenia.com, там съм пуснал над две дузини. Приятун ден!

Много се радвам на творчеството ти ! Натурлният, чист изказ те прави автентичен. Аз ти предлагам , под разказите си ,обезателно да пишеш коя година и месец си ги създал...за да парираш скодоумията и снобизма на особи като тази горе....която вероятно наистина се изживява в роля на МАДАМ БОВАРИ ! Никога не забравай, че се намираме в обществен сайт на чиято входна врата , няма нито комисия по етиката нито психиатър....влизането на всякакъв род самомнителни нарцизисти е свободно...затова там горе има една опция ИЗТРИЙ.... ами заличи и злобичката като си я развява и готово... пусни я да изтече по канала.!

Благодаря Прими!!!

Увлече ме разказа ти ...благодаря!!!