Цикъл: Език, мой, свещен.

                          По мемоарните записки на Йосиф Мончев и др. възрастни жители от с.  Брежани.

Кога паднеа силните студове и ветриштата започнешеа да връшеат низ Равен, баба Назлъмка ни прикотковаше:

- Айде деца, бръже, прибирайте се, оти опинците и чорапето ви се напъния со снег. Влизайте бръже вътре около огнището, и там ке ви прикажувам една нова приказна история…

- Приказна, приказна, баба ке ни разкажува приказна! - крещеше в екстаз най-маленкия Йоско. –  Приказна, приказна, приказна…  –  подевахме и ние след него, изтупвайки снега от навущата си и така, с годините историите дека ги разкажуваше баба, си останая „приказни”.

Наврътахме се сичките около оджако, а Йоската намусен се се жалваше: - Бабо, а я дека да седна?

- Я тука, бабо, я тука на трикракото столе.

Някой се разкрещеваше, дека столето си е ногово и баба мааше с рака: Ела бабо, ела, тука в скуто ке те тура, ти си ми най-маленкото и най-милото.

Смълчавахме се около пукащите дъбови дърва в огино и по едно време баба започваше:

- Преди мно-о-о-го, ногу години, по нашта земя дошли да беснеят агарянето. Колели, бесели, грабели де що видат пред них.  Не прощавали ни на младо, ни на старо, ни на маленко, ни на големо. Лоши ора били, ногу лоши. Ама убаво не видели. Оти се явил Марко Кралевити, сино на царо. А ниното царство продължавало ей на там, дека залезнува сънцето.

Кога царо станал стар, дал царството на Марко. Той бил много едър и много силен момък. Немало като него втори на земята. А и коньо му бил таков, силен, шарен, имал крила и можел да прерипнува от една планина на друга. От Крупнишката планина, чак тука под Пирино, до нас прелитал.

Кога му предавал царството, старио цар му кажал: - Яс колку можех си опазих народо. Сега дойде твоя ред, синко. Най-големата ми заръка към тебе е, да си чуваш и тачиш народо, та и той теб да чува и тачи некогаш.

Послушал го Марко. И кога се явили агарянето, той излезнал да воюва с них. Щом го видели отпредека си, избегали презглава, през девет планини та в десета.

Еднаж се зачуло дека тия бесночи водили по пакьо три синджира робе. Я така ги навръзовали хората, за ръцете и ногите като животни и ги карали накаде  Стамбул да ги продават.

Стигнало абер до дворецо на Марко и он побеснел от яд. Яанал коне Шарколия и от дворецо префръкнал чак до Крупнишката планина, ей там, над дефилето. Огледал се миг-два, грабнал една огромна скала и я фрълил на каде пато под Пирино. Тогава пато е минавал ей горе, по високото, над нас. Тоя пат е дождал от Разлог и Банско и над ливадите на Ановете е преминавал на юг каде Мелник и Солун.  Скалата паднала досами агарянето  и они се джомтисали на дека очите им видат. От там големата скала се тръколила надоле и сега може да я видите заседнала в долината низ бориките  между Постоловци и Сенокос. Така си седи самотна и днеска на дръмата, само едно каменче я подпира да не тръгне надоле.

И на други пати се случвало Марко и Шарко Кралевити  да доождат от каде земята на сънцето. Като рипнело кончето от дворецо, докосвало Крупнишката планина и се приземявало на големата скала отгоре на Ридо. Там сега, отгоре на скалата се познават стапките от копитата на кона Шарколия, вкопани са един пръст и в них се собира дъждовна вода. А от тогава това место веке се нарича Марково скакало.

Оджак – огнище с верига на която е окачено котле  

Чуваш – пазиш

Пакьо, пато – пътя

 Абер – вест

Бориките – борчетата

        © Автор: Цветан Войнов

        19.11.2015 г.