Гимназистът

 

                       

1948 г., Св. Врач. Разпит на горяните…

В полутъмния следствен кабинет вкараха най-младия арестант, осемнадесет-деветнадесет годишен юноша, с някакво жалко подобие на гимназиална куртка върху горната част от тялото му..

Изнемощял от побоищата, той не оказа почти никаква съпротива, докато го омотаваха с въжетата, от главата до петите, подобно на копринен пашкул.

Сред общия смях някой го бутна силно и когато той изгуби равновесие и падна на пода като сноп, се скупчиха и го заритаха настървено и ожесточено.

Както апетитът идва с яденето – така и физическото насилие настървява човеците – докато отмалеят, докато изгубят сили да тъпчат ближния, произнасяйки грозни, нецензурни и скверни слова.

Грамофонът поставен върху дървения стол, усилен до максималните си честоти, заглушаваше виковете и стенанията на момчето.

Изправиха го, и като в боксова круша изпробваха върху му – кой какви удари може да нанася, изпадайки във възторг, та чак в екстаз от възгласите на другите, усещайки физическите си възможности – без да си дават и най-малка сметка , че ги изпробват върху себеподобен човек.

Правеха си различни опити – какви поражения може да нанесе човешкия юмрук в различните области на човешкото тяло.

Развлечението им доставяше неописуемо удоволствие, но това не можеше да продължава безкрайно дълго и уморени и запотени се отдръпнаха в страни, да запалят по цигара и да поотпочинат.

Пепелта тръскаха в очните орбити на застиналия труп, като се възхищаваха на фантазиите си.

Момчето не помръдваше, само мозъкът му работеше трескаво, макар и размътен.

“ Отидох си мърцина ...

Значи, вече съм осъден ...

Това са последните мигове от живота ми ...

С какво ли го бях заслужил ?

Та аз нямам никакви провинения срещу тази, тяхната, както я наричат “народна власт”.

Народна – а бие народа !

Вдъхновен от новото, и от легендите, които се носеха около името на Герасим излязох в Балкана, но не за друго.

Срещу никого не съм стрелял.

На никому нищо лошо не сторих.

Но желаят да подпиша фалшиви показания и да почерня другарите си. Вероятно и при тях прилагат същите способи, за да се самоунищожим.

Това не мога да го сторя.

Душата не ми го дава.

А и Господ ме гледа от горе. Как бих могъл да го сторя ?

А те – били атеисти. Отричат всякакъв Бог и псуват нашия – но греха ще си е техен !

О-о, Боже ! Помогни ми да оживея – защото умирам ! За да мога да видя някога, как ще им въздаваш заслуженото наказание, понеже убиват без съд и присъда  себеподобните си. Нямат никакво почитание към човешкия род... “

В този миг отпочиналите следователи го заритаха отново, някои  наричайки го “михайловист”, “македонски главорез”,”бандит”, като непрекъснато пращаха поздрави на “македонската му майка”.

Вратата се отвори и това спря за миг хищническата им настървеност.

В стаята с трясък влезе висок, черномурен офицер, с продълговато лице, широки уста и изскокнали тъмни очи.

Разблъска ги и с яростен глас изкрещя :

- Ей, какво правите, бе, престъпници ? Та това е жив човек, както нас ! – и обръщайки се към стола, ритна ядно с крак грамофона, който бе забавил оборотите си вследствие развилата се пружина. – Махнете това пискало! – продължи офицерът. – Кой ви е казал на вас да използвате противозаконни средства и фашистки методи – с музика  да изтръгвате фалшиви показания ?! – и обръщайки се на другата страна продължи :

- В нашата страна тези методи са забранени със специален закон, побоищата и другите физически наказания и варварски методи са строго забранени ! Това знаете ли го вие? А? Ще ви подведа под съдебна отговорност ! – и като показа с пръст вратата изкрещя : - Марш навън и повече да не са ве виждали очите ми !

Милиционерите явно стреснати от внезапната поява на висшия офицер, се измъкнаха мигновено навън.

Човекът се наведе и без да се гнуси от обсипаното с храчки, вмирисано тяло, разряза  въжето на две- три места, издърпа го и го захвърли в ъгъла до вратата.

Неочаквано за самият арестант, го повдигна със здравите си космати ръце, дори му подаде стол и му помогна да седне до масата.

Неочаквания спасител го разглежда пронизващо в  продължение на минута и през усмивка на широките си дълги устни му рече :

- Брей, брей, синко, какво са направили тези разбойници с теб ?! Ще пребият горкото дете ! Така ли се разговаря с човек ?

Я, разкажи ми синко, заради какво са те подредили така ?

Арестантът не помръдваше устни, само го изучаваше с погледа на подпухналите си орбити.

Мило му стана. Този едър, макар и не много красив мъж стана негов спасител.

Ако не го беше срам от самия себе си, щеше да падне в нозете му  и да разцелува краката му от благодарност и след това да се разплаче с глас.

- Ние не сме фашисти – каза офицерът. – Народната милиция не върши подобни злодеяния. – и продължаваше да го изучава. – Нашият народ е пролял потоци кръв и сълзи в името на законността и човечеството, против насилието, което съществуваше при предишната власт, до преди 3-4 години в нашата родина, а тук тези копои – какви ги вършат.

Селски хора.

Целият ви край е селски.

Но, я кажи ми синко, по-конкретно, за какво са те измъчвали толкова време ? Ще се опитам да те разбера, по човешки.

Момчето щеше да повярва, че горе в София правителството на Антон Югов работеше по закони и правов ред, а тук на местна почва нещата се изопачаваха и  опорочаваха.

И когато офицерът повтори още веднъж въпроса си, младежът размърда с усилие устни :

- Искат от мен лъжливи показания, карат ме да лъжа... – момчето сякаш щеше да се разплаче. Удебелените му устни не можеха да застанат на мястото си. Стояха встрани една от друга.

- Така и предполагах. Да оклеветяваш невинни хора ? Това не би могло да стори едно малко дете. Зная, децата са чистосърдечни и не умеят да лъжат.

Но, я кажи ми, все пак – щом си тук, все пак нещо си направил. Или поне онзи Димитър или някой друг беше от вашето село, те е накарал и ти си се повлиял по него и си излязъл в балкана ?

- Това не е вярно. Това е лъжа.И точно заради това ме бият най-много и често. За нищо не е виновен човекът. Нищо не ми е казал. Аз сам реших и отидох при Герасим.

- И какво друго? - подтикна го офицерът, наблюдавайки го с огромните си тъмни очи, които сякаш щяха да изпаднат от орбитите си.

- Това е, друго няма какво да казвам. Карат ме да лъжа и да подпиша неистински показания.

- Недей синко така. Много са те измъчвали, а и вероятно си гладен, а може би трябва да те поставя на кревата в другата стая да се посъвземеш и когато си отпочинеш, тогава отново да продължим да си разговаряме ?

Може би трябва първо нещо да хапнеш.

Милиционерът подбутна с пръст леко нагоре фуражката си, отиде към вратата и извика :

- Старши сержант, донесете нещо за ядене !

Скоро милиционерът се върна и заобяснява, как в това късно време не е възможно да се намери нещо за ядене. И трите магазина в Св. Врач са били отдавна затворени.

- Старши сержант ! Изпълнявай заповедта ! – изкрещя отново офицерът с изкривена физиономия.

Подчиненият удари токовете на ботушите си и мигом излезе.

Офицерът се обърна към момчето и продължи с по-мек глас :

- Първо да хапнеш, каквото Господ даде, да пийнеш и студена водица, защото вярвам долу в подземията и вода не са ви носили, пък след това ще си поговорим като мъже, нали знаеш – “ в здраво тяло , бодър дух”…

На арестантът му идваше наистина да заплаче от изведнъж така изсипалата се любвеобилност. Защо ли този човек се погрижи за него ? Заради младостта му ?

А и всички други вероятно бяха пребивани по същия начин, щом ги подкрепяха, докато пристъпваха обратно в килиите си и лежаха на пода с дни без да помръднат.

Вратата се отвори и милиционерът израпортува :

- Другарю началник, поради късното време не можахме да намериме друго освен това ...

Той постави на масата кафяв хартиен плик и парче хляб.

Офицерът разкъса леко хартията и от вътре се показаха лъщящи, сребърни, малки рибки, обсипани обилно с малки бучици кристална, морска сол.

Арестантът помръдна с устни и преглътна.

- Хапни си моето момче, да придобиеш сили, нали знаеш – “хранъта прави борбъта“! Хайде, вземи си, хапни го набързо, защото може да влезе някой от висшестоящите началници и ще ни разкаже играта и на двамата . Затова побързай. Хайде, вземи си !

“ Имало и добри комунисти “ – помисли си момчето. – “ Ако всички от тях бяха като този добри и състрадателни, щяха да се оправят нещата в страната ” .

Юношата се колебаеше, не му бе лесно да повярва, че всичко това е истина.

Ръцете му сами се пресегнаха. Отчупиха от хляба и го поставиха между устните. Бавно и задълбочено задъвка.

Взе и постави една от малките рибки в устата си. Усети обилната сол. Устата му се изпълни със сокове.

И както е известно, че апетитът идва с яденето, гладният човек ядеше вече с “апетита на гладния”. Овалваше залците в устата си и ги поглъщаше почти цели. Двуседмичното гладуване го караше бързо да погълне и последната трохичка. Накрая събра останалите бучици посипала се сол на дъното на хартиения плик и ги изсипа в устата си. Изпита истинско удоволствие от храната.

Офицерът взе една стомна, като, че нарочно оставена празна вътре в стаята и излезе да я напълни с вода от тръбата пред входа.

Отдолу имаше циментово корито, което се бе запушило от мръсотиите и сега пълно една педя с мръсна, вмирисана вода, с плуващи в нея храчки и сапунени остатъци, зеленееше и леко понамирисваше при вълнението на южния вятър, идващ откъм границата.

Офицерът завъртя крана, напълни стомната и влезе отново в стаята. Погледна към момчето и рече :

- Хапна ли си солена рибка ? Ха-а, това е добре. Още по-добре ще ти дойде когато се напиеш и с прясна, студена водица.

Но, първо да поговорим.

Той постави препълнената стомна върху масата, от което свежи пръски се разляха по плота и хартиения плик.

Момчето преглътна, но не каза нищо.

Трудно му бе да повярва, че му дадоха храна, а няма да му дадат сега и вода.

Чистото му младежко съзнание не му разрешаваше да помисли, че е възможно офицерът да се гаври така с него.

Едва когато в стаята влязоха и другите, предишните му мъчители, започна да му става ясно, че цялата работа е някак съмнителна и нагласена, но все още не разбираше за какво ли се хилят толкова много.

- Хайде отново да поговорим. – подкани го поусмихнат офицерът и застана разкрачен пред него. – Хайде, разкажи ми сега за Димитър, за другите ятаци и за всички връзки помежду ви.

Хайде, време е да говориш !

Момчето гледаше с разширени очи към водата, но не отваряше уста.

Палачите групово се захилиха и заговориха явно безпардонно.

- Хвана ли се, мръсно, долно псе ! Ха-ха, сега ще паднеш и ще молиш на колене, както другите, само след малко, когато солта започне да разяжда червата ти – казваше ехидно един.

- Ще разбереш, едва когато започнеш да изпускаш вода като лейка от всякъде ! – хилеше се до припадък друг.

Едва сега момчето разбираше измамата, в която бе нагазило, както в тресавище от което нямаше излизане.

Усещаше в устата и стомаха си не соления, а вече отровно горчив вкус на солената луга.

- Хитрата сврака – с двата крака, падна в капана, ха-ха ! – изкрещя онзи срещу него. – Кой бе, ще ти даде храна на тебе, мръсен, гаден бандит ?! Ти това си помисли нали ? – запита офицерът. – Е, сега вече трябва да започнеш да говориш, инак солта ще разложи червата ти и ще отрови организма ти.

Хайде, говори и ще ти дам да се напиеш колкото желаеш, с бистра и свежа водица... ха-ха...

Момчето стисна още повече устни.

Вътрешностите му горяха.

Обземаше го ужасът от необяснимото.

Офицерът взе две стъклени чаши, напълни от стомната едната и с ехидна усмивка започна да прелива съдържанието от едната в другата чаша.

- Хайде моето момче, почуруликай ми малко... – говореше напевно офицерът и след някоя минута изгубил търпение преля водата в стомната и  хвърли глинения съд през прозореца.

Отвън се чу звукът от удара и разпръскването на глинените парченца, а миг след това и плисъкът на водата.

Милиционерите скръстили ръце на гърдите си мълчаха и наблюдаваха съсредоточено реакциите на момчето.

То се опитваше да преглътне, но не успяваше.

Устните му изпръхнаха и побеляха от солта.

Започна да моли да му дадат вода, след малко започна да крещи.

Молеше само за малко вода.

- Първо подпиши ей това нищо и никакво листченце и ще се напиеш с вода. – говореше офицерът, като подбутваше хартията пред момчето.

- Не мога, нали са ми пребити ръцете, не мога да държа писалката.

- А-а, а хляба можеш да държиш ? А ? Ах, ти, копелдак…

И се започна отново старата песен.

Пуснаха отново грамофона ...

По късно го изправиха и го сложиха отново на стола.

Само чувството за самосъхранение работеше в разбитото тяло.

Просветна му спасителна мисъл.

Момчето  притисна бедрата си едно у друго и ги разтърка.

- Мога ли да отида... да отида до онова място ? Инак ще свърша тази работа тук и ще ви усмърдя кабинета ? – запита бавно и изтежко, издавайки гъгнещи звуци през устните си гимназистът.

- Изкарайте го навън ! Само това остава да направи тук – каза офицерът. – И го наблюдавайте зорко. Ха побегне – застреляйте го на място !

Единият от милиционерите взе пушката си и го подбутна с дулото да излезе навън.

Иззиданата с печени червени тухли малка постройка се намираше в отсрещния ъгъл на двора. Между него и стъпалата по които слязоха покрай тясната пътечка, застлана с камък се намираше циментовото корито с чешмата.

Момчето избърза с няколко мига пред следващият го плътно милиционер, и изведнъж зарови главата си  мръсната, отровно зелена и заседяла вода и жадно засмука.

Докато стреснатият милиционер се осъзнае, един - два литра от течността изчезнаха.

Едва тогава момчето извади главата си и изпръхтя.

Милиционерът осъзнал се, го смушка отвратен :

- Хайде, тръгвай, нали щеше да се изхождаш !

- Не ми се ходи. Дойдох само заради водата – измънка момчето.

Милиционерът запсува, отдръпнал се в страни. Другите излязоха на площадката пред входа, а момчето оригна и заповръща обратно мръсната зелено-отровна течност.

Милиционерите псуваха и проклетисваха, наблюдавайки с погнуса как момчето се опитва да изкара червата си навън.

- Махайте го ! Отведете го и доведете следващия ! – подвикна офицерът с гримаса на пълно отвращение на лицето си. – И почистете тук ! То не се търпи, тази смрад ...

Въведоха следващия…

Показанията на задържаните са снети.

В следващите дни обвинените са извозени и въдворени в Горноджумайския затвор, доскорошен и бивш турски затвор, миришещ на влага и плесен и мухъл.

През това време служителите на ДС от София преглеждат наново показанията и правят известни корекции там, където смятат за необходимо, като се обръща специално и особено внимание на политическата страна на показанията.

Изолират се поoследствените от всякакви връзки и контакти с външния свят.

…

 

Част от книгата “Песента на ръждивите вериги”

 

 

Когато някой се отрече от Бога и от своите български братя, той губи всичко човешко в себе си, най-голямата ни трагедия е, че сме позволили да ни настроят един срещу друг и да отнемат добродетелите на дедите ни. Горко им на комунистите...

Браво, приятелю!
Поздрави от Родопите!

Много добър избор, Цецо!

ЧРД, Цветане!
Здраве, обич топлина! И много нови книги!

Поздрави за вас!

действителност си описал Цецо... Жестокостта замъглява човешкото съзнание и обостря животинското в него... И жалко за хората, които се удоволсват в него...
Поздрави!

zainteresuvan sum kak moga da si zakupya ot Vashite knigi isbornika ot razkazite Vi. i moge li da mi napishete odgovora tuk.Blagodarya predvaritelno.

При мен имам още книги от първия сборник.
За повече информация, погледнете тук:

http://cvetanvoinov.blogspot.com/

Поздрави!

blagodarya vlizam za informaciya

i oshte edin vupros kak da porucham i "pesenta na rugdivite verigi" izvinyavam se no ne sum mnogo kompetenten v komputurniyat svyat imam gelanie da razbera i poveche za knigite na Petko Ogoiski "Stryama Vtoriyat Batak" i za razkazite na Veninski mnogo sa interesni.

Книгата “Песента на ръждивите вериги” я довършвам, т. е. правя и последната редакция...
За повече информация пиши на имейла ми:

voinov50@abv.bg