Благой Градевски повече не издържаше в това безтегловно състояние. След рухването на държавата, всекидневното повишаване на инфлацията, терора на борческите групировки и всеобщото озлобление, не му оставаше нищо друго – освен да се обади на братовчеда в западна Германия - за да го вземе на работа при него. От явно по явно ставаше, че тук в България въздухът не стигаше за всички.

- Блажко, Блажко – говореше, напълнила очи посребрялата му майка – седи си тука, синко! Какво ще рекат хората за нас, та ние ли сме най –пропадналите човеци в тази държава? Само за твоето чедо няма хляб тук – ще кажат – как можа да се пръкне най-мързеливият, та само той да не може да си намери работа. Лошо ли ти беше като сервитьор? И парички си имаше и големците бяха все около тебе. Потрай, седи си тука, все ще се оправят някак си нещата. Е, и апартамент си имаш – има ли някой от твоите колеги толкова голям апартамент, а? С кон да вършееш вътре по стаите. Ще тръгнеш, а кой ще ти гледа децата? – го гледаше тя с отъжнелите си очи.

- Не майко, не! Ти просто не можеш по никакъв начин да разбереш как са се променили нещата в тази държава. Старото време свърши. Няма го. Това е. Разбираш ли го?

- Пък и Ромео Кастрев си е наше дете, но знае ли се как ще те посрещне там. Какво ли ще каже онази, германката?

- Майко! Спри се. Стига си чела. Решил съм и това е! Тръгвам. Ти само виж там, приготви само някой лев, да имам за из път.

- Седи си тука синко, що ти е да ходиш там измикярин на чуждите хора. Лошо ли ти беше тука…

- Млък! Ти не се разбираш от дума. Я вече на колко години съм! Да не съм малко дете. Две мнения по въпроса няма. Казах и тръгвам! Това е.

-----------------

В следващите дни се уговори с братовчеда по телефона, да потегли след седмица.

Пристигна в големият и забързан град. В ранното утро братовчедът го пое с колата си и го заведе направо в сервиза. Отвориха някаква врата в ляво на просторното помещение и влязоха в нещо като малка стая за почивка. Имаше само едно легло, малка маса с пепелник върху нея, стол и шкафче отстрани до стената.

Блажко облещи тъмните си големи очи.

- Това е братовчед.

- Тук в тази теснотия?!

- По-широко… в България. Това мога да ти осигуря за сега. Иначе знаеш, че прокурора в къщи – може и мен да ме изхвърли. – усмихна се накриво едновремешният симпатичен донжуан. Оженил се бе за германка дошла да летува по българското Черноморие. Но годините явно си бяха казали думата и сега се бе превърнал в един обикновен и посребряващ делови мъж. – Тук в дясно имаш тоалетна и душ. Приготвил съм ти и един работен комбинезон от моите, за първо време. По-нататък ще преценим какво ще трябва да направим. Ще работиш наравно с останалите. Нали каза, че първата ти професия е била “двигатели с вътрешно горене”?

- Да, бе, да! – потвърди дори с кимане на главата кандидат работника.

- За заплащането… ще се договорим. Е, няма да е като при германците, защото много добре разбирам, че от много години не си упражнявал тази професия. Но няма да те оставя така – без нищо.

- Братовчед, дай да се договорим още сега. Искам да си тръгна от тук с една що годе запазена количка и с някой лев в джоба. За друго сега не мога и да мечтая. За сега, де…

- Добре, добре, ти само работи съвестно, наравно с другите, пък аз ще гледам от моя страна да уредя нещата. Договорихме ли се?

- Да. Договорихме се. – и двамата стиснаха ръце.

Собственикът на сервиза го остави и се запъти към остъклената кабинка в ъгъла на сервиза, която използваше като свой офис, а същевременно широките и витрини му позволяваха да наблюдава работния процес.

Благой притвори вратата, заизважда дрехите си и се замисли. Де го чукаш – де се пука. Какво очакваше, а тя каква стана. Когато си бе идвал братовчедът заедно със съпругата си в България, те бяха сложили на трапезата и мило и драго, от всичко дето имаха, че и агне бяха опекли. Настаниха ги да преспят в голямата двукатна къща на село. Рекоха им “да се чувстват като у дома си” и да останат колкото дни пожелаят и да се хранят и поят колкото им душа носи и поиска. Българският народ е известен с гостоприемството си, и дори утре да няма за домакина, ще сложи пред госта все що има. А тук, тя каква стана. В тази ли малка бърлога ще трябва да преживее около половин година? Бог да му е на помощ. Не навсякъде хората са еднакви.

----------------

В следващите дни, окъпан обръснат и нахлузил синия гащеризон, работеше наедно с германските майстори. В повечето случаи се разбираха с десетопръстната система, както индианците, заливайки се взаимно в смях. По-късно в един момент го бяха запитали “какво търси тук като обикновен работник, щом като в България е собственик на огромен апартамент и притежава собствена кола”, а той изпъчил гордо гърди изясни, че след падането на Берлинската страна в България са настъпили непоправимо деградиращи икономически процеси. Но след някоя и друга година смята да ги покани на гости и да посетят красивото българско Черноморие. Но всички тези разговори се провеждаха изключително и само по време на почивките или времето за обяд, когато германците си позволяваха и по една халба – нещо което бе доста странно за българина.

В един от дните, уморен и усетил, че кръста не го държи, Благой се изправи с въздишка, забърса омазнените си ръце, бръкна и по навик извади кутията от джоба си и постави цигара в уста. Цъкна кибрит.

В същият момент се чу изтропване на остъклената врата. Братовчедът, облечен в синя манта, пристъпи към него и с длан вкара горящата цигара в устата му. Благой изцъкли очи в недоумение. Това пък – не го беше и очаквал.

- Тук си за да работиш осем часа, а не за да пушиш! По време на почивките и след свършване на работното време – можеш да правиш каквото пожелаеш. Ясно?!

Благой не можа да отговори. Преглътна и замълча виновно. Това не му беше България – където имаха навика, този дето иска да се измъкне и да остави другарите си да работят – палеше цигара в страни и важно напътстваше останалите. Та нали и затова се научи да пуши. Няма само другите да клинчат, я! А сега вече му бе трудно да се откаже от противния навик. Изглежда тук бяха други правилата. И наистина не бе забелязал някого от колегите си да извади цигара и да запали през времето за работа. Нямаше друг начин – ще трябва, хм…, да свиква…

----------------

В края на шестият месец братовчедът му подаде ключовете за колата и плика с банкнотите.

- Заредена е догоре с гориво. Лек път! И карай внимателно до България, ще трябва да минеш през няколко държави, а законите  и хората навсякъде са различни. Когато пристигнеш ми си обади, за да знам, че си жив и здрав. Хайде, напред! – и му вдигна ръка в усмивка.

- Ще те чакам догодина на гости, братчед! Ще колнеме едно агънце и ще си побъбрим за нашите истории тук. – усмихваше се и Блажко. – Хайде останете си със здраве и поздрави децата и съпругата, понеже през това време не успяхме да се видим.

Братовчедът му помаха с ръка напътствено, усмихвайки се и клатейки благосклонно с глава.

Има нещо, което Европейците никога няма да могат да научат от балканците- да се радват , да се смеят и да плачат като деца! Истината е такава, колкото и да ни убеждават в противното.
Поздрав за разказа, Цветан!
И искрени усмивки! :):):):)

Благодаря ти много, Ина!

но човещината е една.
Добре си описал стопяващата се човещина на западния човек.
Поздравления!

Благодаря ти Надя!

Всичко си зависи от човека. Трудно се привиква със западния начин на работа, това е истина, но те за това и са толкова по-напред от нас. Когато се работи, работят. Когато се почива и празнува, го правят също добре. Мит е това, че не умеят да празнуват.
Харесва ми как пишеш. Малко късно те открих, но при такова изобилие от постинги е разбираемо...

Опитах се да огледам ситацията двупосочно.
Щом има разнопосочни мнения, предполагам, че съм успял до някъде...
Благодаря ти!!!

и стана бетер Германка, въобще не контактува с българи, до като бе жива баба ми си пишеха, но сега не се случва да получим писмо от нея, а когато отидат у тях роднини не ги пуска в къщата си. Много хубав и реалистичен разказ.

Благодаря, че ме посети!
Щастлива Коледа!

топлотата в отношенията ........, но дали все още я има и у нас?