Събориха прасето и всеки се хвана да държи, де каквото свари - крак, ухо, опашка.

Прасето, както всяко българско прасе и както всяко балканско прасе, се бори героично, но се предаде, след като майсторът извърши сакралното пробождане.

Хван гледаше отстрани, обут в своите безупречно излъскани черни ципели, в сивия изгладен с ръб панталон, с тъмен пуловер под сивото яке, ушито по военна кройка.

Лъки подаде чаша към Хван.

- Аз не пие.

- Как казвате при вас “наздраве”?

- Чук пе.

- Хайде, тогава. Чук пе!

Кореецът отпи и очите му се насълзиха, после се закашля.

- Какво?

- Много ... люто!

- Силна е, около 65 градуса.

- Ще го напиеш – засмя се домакинът Кольо, и ги остави, погълнат от задълженията си.

Прасето бе умито, вътрешностите бяха извадени и на място майсторите напълниха, известната на шир и длъж, традиционната за този край македонска кървавица.

Насядаха около трапезата.

Ядеше се и се пиеше много.

Когато виното завря в жилите, мъжете запяха песен от местния стар македонски фолклор. След това втора, трета.

Хван ги наблюдаваше мълчаливо, само тъмните му очи се движеха от човек на човек.

Пяха се песен след песен и се изпразваха кана след кана, след което се поднасяха нови и нови - така, както това ставаше по целия Балкански полуостров.

Баба Тонка рече с майчинска усмивка:

- Хванчо, искам лельо, да ми изпееш една вашенска песен. Моля ти се! На мен не можеш да откажеш.

Хван премести бавно поглед от устата и върху лицето на Лъки, който му прошепна:

- Това е майката на Кольо. На нея не можеш наистина да откажеш. Само опитай или просто си тананикай, моля те! За всички дето присъстват тук ще е интересно да чуят корейска реч, корейска песен.

Хван мълчеше. Балканците бяха странни хора за него. Поразмишлява известно време. Изправи бавно глава, пое дълбоко въздух. Нито един мускул не трепваше по лицето му.

Лъчезар направи знак и всички се умълчаха.

Хван се прокашля лекичко и запя тихо, като правеше с мъжкия си глас извивките на песента, необичайно за местните хора, както някакво птиченце.

           Никой не смееше дори да диша. Наблюдаваха само лицето му.

Две сълзи се търколиха по тъмната гладка кожа, чертите на младият мъж оставаха каменни.

Всички бурно заръкопляскаха.

- Браво Хван! – изригна възторжено Лъки. – Ти си истински приятел на Кольо! – и му подаде сгъната хартиена салфетка.

Кореецът премигна веднъж, дваж, и забърса бавно очите си.

- Хван, а за какво се пее в тази песен?

- За една цъфнала череша, вишна … и в клоните и каца едно птиче… и пее ...

Кореецът преглътна, загледан някъде далеко, далеко, през стената.

Късно, когато вече притъмняваше и гостите си затръгваха,  Хван все още гледаше някъде унесен…

 

 

Иска ми се да можех да чуя песента и аз. Хубаво се е получило. Поздрави!

Благодаря ти!

по песните, по хубавите "стари" времена...

В Пиринския край все още се организират подобни многолюдни сбирки, наричани "свински свадби", и са истинско преживяване, истинска атракция...
Заслужава си в такъв момент, човек да бъде там.
Доста зареждащо е.