Пътят навлизаше в града и вече трябвяше да завия към нашите квартали.
Бях виждал преди години, как изшарена като динена кора, забравена от някого надуваема плажна топка, бе грабната от пяна и пръски и хвърлена върху бетона на вълнолома.
Следващата вълна я грабна отново и я понесе лудо на обратно. Друга по-бърза и я отне и забърза отново назад, като ситнеше пяната на гребена си.
Всичко това ме караше до някаква степен да повярвам на това дето ми разказваше Киро.
- Може да не ми повярваш, но в онзи ден, честно казано, не отидох на кея с ясното съзнание да се давя, нито съм бил загрижен за живота си, нито пък имам някакъв спомен да съм мислил за нещо друго освен, че исках да бъда вътре в бурята, да усетя силата и, така просто от любопитство го направих.
- И си отишъл на железобетонните звезди, когато бурята е била най-силна?
- Казах ти, че обичам бурите. Исках да усетя духа на стихията, да бъда част от нея.
- И така ... грабна те и те отнесе? Ха?! - почесах се по челото.
- Да. Когато стихията беше в най-голямата си сила, една вълна ме грабна и ме отнесе, без да мога да се съпротивлявам. Имаше толкова много вода и пяна около мен, че нищо не виждах. Нищо не можех да направя, за да се спася. Изпълнен бях с ужас. Дори не успявях да крещя. Бях сигурен, че просто умирам.
Вероятно след минута, а може и да е било и повече, друга вълна ме понесе обратно и ме просна смазан върху вълнолома. Вкопчих се за бетонното тяло и между две вълни успях с нокти да се добера по-нагоре на безопасно разтояние. С последни сили, които ми бяха останали.
Бях малко поолюскан и мокър, иначе нищо ми нямаше.
- Къде? - запитах. - В главата? - и посочих към слепоочието си.
Кирето присви устни уж в усмивка и повдигна ръце във въздуха.
- По-късно разсъждавайки, стигнах до заключението, че подсъзнателно, може би, съм искал да се убия. Да, може би ...?
Продължих внимателно да шофирам и казах:
- Не мога да те разбера. Защо въобще си го направил? Защо си стоял точно там? И какво си помисли в първия момент, когато вече усети, че си спасен?
- В първия момент не помня да съм мислил за нещо. Едва когато стъпих на здраво, си помислих само, че съм имал просто късмет.
- Късмет? Или Господ те е носил върху дланите си?
- Хм, от детството си досега винаги съм бил атеист. Напоследък се замислям за това, да не би, защото толкова дълго време го пренебрегвах и отправях хулни думи към него, да бе решил да ми покаже вече силата си.
- Или е решил да те кръсти с вода, както Йоан е кръщавал древните израилеви люде във водите на Йордан? Само, че теб те е натопил в солените води, заради солените ти приказки.
- Не зная, още размишлявам върху това. Ето тук ми спри!
Кирето слезе, благодари, тропна вратата след себе си и помаха с ръка.
Цветан Войнов
2. нов адрес
3. друг адрес
4. друг адрес
5. още един адрес
6. Симитли и Креснеския пролом
7. Приказка
8. Амазонката
9. Историческата раздяла
10. Разговор по мъжки
11. Неранза
12. Кукерите от моето детство
13. откровения
14. Гонене на злите духове
15. Интервю
16. приятел
17. писателски блог
18. Лично творчество
19. Деца с редки болести се нуждаят от помощ
20. ПРОЕКТ "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - ПИРИН"