Счупи се една от летвите, на която стъпи, за да се качи по скелето, върху което се движеше на ляво и дясно, и иззиждаше и отвесираше всеки следващ ред.

Когато стъпи отново долу на циментовия под, усети нещо лепкаво и топло под носа си. Погледна към пръстите си. Кръв.

Явно се бе ударил при падането и при допира си със скелето.

Замисли се.

“Е, малкият дявол – щом не си счупих нещо, глава или крак – а то само един нос. Явно бях уморен и би трябвало да направя почивка. Но времето не чака. Стената до довечера трябва да бъде завършена. Мене чака! Няма кой друг.

Защо пък? А, ако не я довърша? Какво толкова ще стане? Някой ще дойде и ще ми се скара? Дали?

Не! Това е вътрешната самодисциплина. Това дето съм си рекъл – трябва да го изпълня.

Какво? Аз ли съм го казал? Като че ли, не точно аз.

Като да е някакъв вътрешен глас. Някъде отзад и отгоре. Това вероятно е човешкото съзнание? Не, не е точно.

Ето, аз мисля в този момент. Но това не е точно онова, дето ми нарежда, какво да правя. Някъде по-отзад е.

Явява се наистина рядко. И то само за миг. Нещо като двадесет и осмия кадър в телевизията. И ти прехвърля, за части от секундата, вторична информация. И ти в явно съзнание, извършваш следващите действия, произтичащи от мигновено получената от там някъде информация.

Какво е това? Зомбиране? Или магия?

Какво ли е това, което ме командва? И неотменно ме следи. Вероятно това прави. Щом като винаги, когато някога се е задействало, макар и за милисекунди – винаги е било на точното място и в точното време. За туй и спрях вече да се плаша от него.

Мога да отчета, че винаги се е появявало в моменти на пренапрежение, или тъкмо обратното – в момент на пълно спокойствие, релакс и себе отпускане.

В останалото време, което изцяло изпълва обърканото ми ежедневие – не се появява. Защо ли? Защо тогава не се появява?

Е, ако трябва да бъда реалист, или по-точно да бъда честен пред самия себе си, усещам че върша много неща, ей така, без преди това и да съм подозирал въобще, че имам някакви подобни знания за това, че въобще някога, без да съм наблюдавал как се извършват тези дейности, и без някога да съм и понятие как се извършват ги извършвам.

Но, ха! Ето, извършвам ги!?

И откъде идва тази информация.

Вероятно от там, някъде отзад и отгоре.

Дали там има някъде скрит някакъв склад, някакъв сейф със знания, с невидима информация? И когато това “нещо” си реши или пък му стане много гот – взема нещо и хоп – хвърля нещо в ръцете ми.

Не, не в ръцете ми – а по-точно в съзнанието ми.

А тази информация или знание, в следващата секунда, образно казано, вече е в ръцете ми. Просто е изпреварила дори мисълта ми. Моята мисъл, на която разчитам, представяш ли си. А аз бях останал с убеждението, че не е толкова бавна мисълта ми. А то какво се оказва – че това “нещо” действа още по-мигновено, сякаш със скоростта на някаква космическа телепортация… като онази дето показват по научно фантастичните филми в кината и телевизорите. И тя сякаш е преминала някъде отгоре и отзад или точно отгоре, още не мога да определя точно, и тази информация през съзнанието ми е стигнала до ръцете ми.

Много интересно.

Започвам да се учудвам на самия себе си. Занимавам се с някакви глупости, за които някой би ми се изсмял в очите. Е, никой не ме бие, пък да го казвам някому. Нали така?

Но интересно. Питам се все пак, какво е, как се държи, как се движи, къде е съществуванието му? Откъде има толкова много знания и информация. И защо ли ми я пробутва. Защо ли?

О, не! Пробутва е много неправилно и признавам си направо много глупаво и лошо казано. Защото, макар и мигновено, се появява точно тогава, когато съм имал наистина въпиюща нужда от него. И е трябвало да спра за миг това дето извършвам, да се отдръпна за малко назад, да поогледам с бегъл поглед нещата и в следващия миг решението е идвало на готово. И ръцете ми са започнали да работят и да правят нещо, без да съм помислял за това или без да съм ги командвал. Дори отчитам, че работата е изпреварвала мисълта ми.

Има там нещо! Там отзад и отгоре! И трябва да разбера какво е.

Разбира се признавам си, истината е, че не е нещо лошо и зле настроено към мен. Не ми прави нищо лошо. Дори напротив.

Вече като че ли някак си го усещам. Безплътно като мисъл, като съзнание, като знание или като информация, но без да има оформен образ. Толкова е безплътно, че го усещам само като лек гальовен полъх на бриз, някак по-моментен и мигновен. Какво говоря? За някакви части от момента, от мига.

Но ето, че все пак получавам информацията. Факт. Но необяснимо е как? И необяснимо защо?

Но всъщност се радвам. Дори мога да кажа, че се чувствам истински поласкан и щастлив, че то съществува. Безплътно, ефимерно, обгрижващо ме, но все пак в крайна сметка, някак несъществуващо и неуловимо.

Ето! Отново си противореча. Винаги постоянно съществуващо. Но реагиращо само тогава, когато то само реши – че съм излязъл от някакви норми, от някакви правила, от някакви канони за наложената истинност. И за жалост, винаги се оказва право. За кой ли път?

Защо за жалост? Какъв съм глупчо.

Та нали при положение, че го нямаше, ще бъда толкова сам, толкова самотен. А много добре зная, че човек не бива да бъде самотен. Защото според учените, психолозите, човек ще изкука или най-малкото ще заболее от мъка, от самота.

Интересното е, че никога не съм се чувствал самотен.  Чувствам се винаги толкова изпълнен и пълноценен.

Когато няма някого от хората, които са около мен, мисълта ми отскача бързо и често от тема на тема от заобикалящия ме живот и понякога съм се хващал, че сякаш не аз мисля, а то мисли. Даже съм стигал до заключението, че то и аз сме едно цяло. Но в други моменти съм усещал, че точно когато ми трябва – го няма. Да, понякога, в такива трудни моменти наистина го е нямало. И тогава съм вземал грешни решени или съм извършил неправилния избор.

Защо ме е изоставало точно тогава? За да се оправям сам? Сам да вземам решения? За да преценя колко струвам? За това ли?

Или пък не ме е подкрепяло съвсем умишлено. Вероятно е считало, че решението ми е грешно и неправилно и когато не е било в състояние да се пребори с желанието ми или по-правилно казано, с моя си истински вътрешен човешки инат, ме е изоставяло да си счупя главата. Та да разбера наистина, колко струвам.

Но защо все пак ме изоставя?

Не би ли било възможно да живеем като едно цяло, като една мисъл в едно тяло, да бъдем като един човек, по-точно като едно същество?

Да, но човек е физиката, тялото.

А “то” е нещо друго. Като мисъл, като енергия, по-силна от всичко друго. Но само не толкова силно колкото човешкия инат.

А какво е инатът? Всички сме чували, че е синоним на човешката глупост. Хубаво би било да бъдем упорити при постигането на целите си, но не с цената на всичко, и още повече – да бъде постигнато с глупав инат. С главата си да трошим зидове? Това е идиотщина!

Забелязвам през годините напоследък, че започнах да се замислям над подобни неща.

И отново излъгах. То се замисля, или по-точно то знае. И понякога се спирам, и му давам възможността, за милисекунди, да ми подаде информацията, и за мен оставаше само да се държа по правилния начин.

Дори и забелязвам от много години насам, че аз не се и опитвам да мисля за това какво  и как говоря. Говоря си ей тъй, като, че устата ми се отваря за да предаде информацията, която идва някъде от там, от другаде. А като дете, хиляди пъти се питах и измъчвах, кога, коя или каква дума е по-правилно да използвам или кой би бил правилния подход при определена ситуация.

Много години, може би са повече от двадесет – не се питам – как би трябвало да постъпвам или как би трябвало да се произнасям. Приел съм някакъв начин за правилен и това е.

Като че ли съм натрупал някакъв житейски опит или опитът на поколенията преди мен, защото върша неща, които са извършвани от хората хилядолетия преди мен.

Предполагам, че това може да е някакъв житейски опит предаван генетично през поколенията?

Но все пак, къде стои, къде се намира? Някъде над мен, някъде зад мен, или някъде в мен?

Не зная. Признавам си. Колкото и пъти да съм си задавал този въпрос, все още не съм намерил подходящия и задоволителен отговор.

Като се замислям понякога, стигам до убеждението, че там някъде отгоре и отзад зад темето ми, стои макар и безплътен някакъв Мъдрец с дълга брада, коси и мустаци. Наблюдава ме с топъл бащински поглед и с първите си думи щом проговори, влива в мозъка ми знание, което ми върши работа за много години напред.

Но интересното тук е, как да намеря начин и да съумея да разговарям с него и не само когато то или той реши, а точно тогава, когато на мен ми потрябва.

Не, не искам да разговарям на глас. Защото някой от околните ще рече, че съм изкукуригал. А и не искам да се мисля за Наполеон Бонапарт или за Саавската царица от района на Югозападен Йемен, а просто бих искал, да разговарям спокойно с Мъдростта. Нещо като това, да сваля от полиците книгата на живота, да отворя на нужната страница и мигновено да намирам отговор на всяко нещо, което ме вълнува в дадения момент. Не зная по какъв начин бих могъл да го постигна, но трябва да опитам да осъществя нужната комуникация.

Ще помоля Твореца да ме подкрепя в това ми начинание.

Дали пък не е той?

Отново греша. Господи, прости ми! Това не е съмнение в твоята безкрайна същност. Просто е глупава мисъл в моята проста и несъвършена глава. Моля те, позволи ми да се докосна до Мъдростта ти, която си изпратил навсякъде около нас, след като си създал човешкия род.

Спомням си думите ти предадени на твоите посветени ученици: “Мнозина се призвани, но малцина избрани”.

Не искам пари, не искам дворци, не искам всички жени, храна и вино на този свят. Позволи ми да се докосвам само до мъдростта ти.

Зная, че съм нищожно човече, и, че ще отида там от дето съм дошъл, но нека да изпитам това щастие, да се докосвам до Божествеността ти, тоест до твоята Мъдрост, която обяснява всеки и всичко на този свят…

 

* Това е част от идеята “Сага за хората от Северозападен Пирин и долината на Струма”.

 

усещане и пресъздаване на вътрешния тласък у човека за неща , които не е правил... Едва ли може да дадем точен отговор на това. Усещането не е за всеки. Поздрави за смелостта и идеята ти!
Но защо само за хората от този район!

отговарям накратко: това е чяст от едноименната трилогия... виж и другите адреси...
Поздрав!

Благодаря, Скарлет, че прочете!!!
Поздрави за теб!

Чустваш го, знаеш го и правиш това на което си способен.
Човекът е изтъкан от съществото ИН - ЯН - земя и небе, баща и майка. Тези неща са както космически, така и директни. Ти си човекът на това свързващо се същество. Ти си ядрото и ако успееш успяло е цялото да се изяви чрез тебе.
В тялото ти живее ИН - земната мъдрос. В съзнанието ти е ЯН - духовният баща, но ти си сърцето, светът който събира полето, за да поникне семето посято от небето на земята, да се осъществи плана на Ян в земята /тялото / на ИН. Само разумът на сърцето е твоят АЗ СЪМ. Само той може да предвиди това единение, този есктаз на твоето духовно раждане.
Някой наричат змията Сатана, други я приемат,като смърта, но ти я приеми като мъдроста на майката, която ти дава силата да я възпееш и за оживиш семето на небесната обич. Затова гласът и те предупреждава. Тя те обича, тя е тази, която отнема живота ти, тогава когато си тръгнал по чужди пътища и си я предал, а тя е очаквала от теб да я спасиш. Може и да не ти харесва онова, което е записано в теб, можеш и да се бориш с него, да го поправяш, да го пререждаш, но за това е нужно да познава плана ЯН на свръхсъзнанието. Това е доста по трудно от това да следваш своята природа и да вървиш по пътя, който съдбата ти е отредила.
Винаги имаш правото на собственно мнение, решение и избор.Винаги можеш да направиш промяната и да се влееш в чужд поток на чужда земя, на чужд план, но тогава силата на космическото ти същество би трябвало да се доказва изначално.
Всичко е възможно и винаги има и друго нещо.
Не всичко знаем,но имаме усета да се доближаваме до истината, която е записана у нас самите.

Благодаря ти, още веднъж!