Вригазов прекоси, почти притича, развълнуван през почти безлюдния булевард и се отправи към будката до бариерата на КПП-то.

Стоящото там на пост здраво, едро момче, облечено в маскировъчна униформа и червена барета на главата го изгледа и учтиво запита:

- Кажете господине? Какво желаете?

Вригазов също учтиво поздрави и отхвърли с ръка назад буйните си за неговата възраст и посивяващи вече коси.

- Извинявам се много – започна той, като загледа младежа в очите – бихте ли ми казали, дали има някой от колегите ви да се казва Ники? От Македонията е бил, викали му “макето”.

- Хм…! – замислено повдигна рамене младият жандармерист, като се почеса с пръст по челото. – Не се сещам. Не го познавам. Но тук сме всякакви, от македонията, тракийчета, шопчета, дори и власи имаме.

А защо питате? Тайна не мога да издавам. Вие какъв сте му?

- А…бе, аз неговата мамица! – изви гневно глас Вригазов и като се приведе свойски напред добави – Абе, зет искал да ми става, бе!? Дошъл от майната си – та хоп – тук в София да се присади. Хайде де! Искам да го видя кой е този хубостник и да му дам да се разбере. Как си я мисли той тази работа?!

Аз тук, какви ли не връзки съм хващал, и то години наред, та апартамент и вила да направя – и сега ще дойде някой си, някакъв си, от майната си някъде си, там нейде от газът на географията и да се квакне у дома ми? Да ме командва той мен? Това е просто невъзможно! – и той махна с ръка.

- Искам да го видя този селяк, този отворко кой е. Е, нямам нищо спрямо селскостопанските производители, но такива израсли от село и да нямат два грама акъл в главите си, да идват тук и хоп – да се нагнездят точно в центъра на столицата. Тая така няма да я бъде.

В къщи още преди години сме разговаряли и сме си направили план: малката ще си остане у дома при нас – за да си ме гледа на стари години. 

А на голямата сме и казали да внимава, да си намери момче от сой. Я с мерцедес, я с апартамент, та като отиде там – само да се събуе и влезе. И въобще, хората при които отива, да са нещо “по-така”.

Във всяка посока нещата трябва да са уговорени и да се изпълняват дисциплинирано. Нали така? – каза Вригазов, след като се бе досетил, че така момчето по-лесно ще го разбере.

- Да, да, прав си, така е – съгласи се момчето. – Почакайте малко. – каза то и влезе при колегата си в караулката, където втори жандармерист прелистваше вестник, седнал пред телефонния апарат.

Двамата поговориха тихо и скоро дежурният излезе отново отвън.

- Разминали сте се за много малко, излезли са по обектите. Тяхната рота е вероятно някъде пред министерствата или около президентството. Не знам точно къде са. Седнете отсреща в кафето и го почакайте, предполагам скоро ще се върнат.

- Добре. – съгласи се нервно Вригазов. – А вие свободен ли сте? Елате, ще ви почерпя кафе. Тъкмо ще ми правите компания и ще си побъбрим. Искам да ви питам още нещо.

Едрото момче промуши глава през малкото прозорче, поговори нещо с колегата си и се обърна.

- Няма проблеми. Отидете и седнете, аз ще дойда.

Вригазов се упъти към масичките поставени пред витрините и накацалите между тях цветни чадъри, изпъстрени с рекламни надписи, а момчето влезе и поговори с някого по телефона. След това се запъти към човека.

Вригазов поръча за себе си малка водка, а момчето отказа, под предлог, че е на работа. За него сервитьорката донесе кафе и вода.

Заприказваха се за времето, за службата, за хората и един час неусетно отмина.

Вригазов непрекъснато отправяше поглед към портала, като едновременно наблюдаваше и реакциите на младежа пред себе си.

По едно време не издържа.

- Та, кой е тоя бе, та моята щерка да закача? Я, кажи ми. Моля те! Ще го убия.

- Добре де – трепна младежът – какво толкова си се запалил. Може да са се харесали младите. Може да не е лошо момчето. Ти виждал ли си го въобще някога?! С дъщеря си разговарял ли си?

- Какъв ще да е, ама македонец в къщата си не ща. Откъде накъде? Може да е всякакъв, ама само не и македонец!

- Добре де, успокой се. Какъв ти е проблемът, не мога да разбера. И защо толкова се кахъриш? – говореше младият жандармерист, усмихвайки се свежо и непрекъснато пробождайки го със светлите си очи. – Не помисляш ли, че може да е свестно момчето, може да е умно, добро, пък може и пари да имат родителите му. Нали ти това търсиш? Да отиде дъщеря ти – и хоп да се събуе и да се чувства като принцеса след това цял живот. Не мислиш ли, че човек трябва да ги е изживял тези неща, заедно с приказките от детските си години? Ти ми се виждаш възрастен и зрял човек.

Момчето се усмихна и продължи бавно и внимателно:

- А ти какво – скачаш така изведнъж. И не стигаш ли до разсъждението, че вероятно бъркаш? Та ти не го познаваш този човек?

- Не! – подскочи Вригазов. – Такива от майната си, в къщата си не ща!

- Добре де, всеки друг може – а той не. Дори аз да съм – може – а той не. Така ли?! – завъртя глава младежът, смеейки се от душа.

- Да! – кимна Вригазов. – Ти ми изглеждаш свестен, стабилен мъж, добър – абе не ми изглеждаш прост човек. – и Вригазов тропна с юмрук по плота на масата, след това усмихвайки се приятелски, го потупа свойски по здравите рамене.

- Добре де, ами ако това съм аз? – изсмя се в очите му войникът.

- Хм…? – произнесе неопределено бащата.

- Ами аз съм. Приятно ми е! – и той подаде здравата си ръка. – Да се запознаем официално. Казвам се Ники…

- А-а?! – успя само да произнесе Вригазов и се задави. Закашля се продължително, та чак се наведе под масата.

Младият мъж го потупа по гърба, погледна към караулката, където колегата бе застанал до стъклото и се усмихваше и поръча на сервитьорката да донесе още една малка водка и две чаши с вода.

 

 

Интересен поглед по проблема за семейния избор. Ама това мъжки поглед ли е върху нещата ? :):):)
Хареса ми разказа. Но като майка аз май не бих реагирала точно така. Което е женския поглед!
Поздрави! :)

Искам да чуя и други мнения...

Ха ето това е баща, да му отрежеш главицата с кефче.
Много хубаво нещичко си разказал и нтересна гледна точка. Ти като женски баща какк мислиш? Ако ти се тропне Софианец на прага на къщата и колата..така ли ще реагираш?

Ами знам ли?

Знаше ти, знаеш, но не искаш да признаеш...

"Абе то, щом се обичат младите, да се вземат." - бе казал някого.