Лъки притичваше пъргаво между масите. Сервираше пълно блюдо или отсервираше някаква празна посуда, бутилка или празна чаша. Забърсваше нечия маса или подменяше преизпълнен пепелник.

Под асмалъка на откритата лятна градина можеше да се пуши до насита, а и така имаше по-голяма посещаемост и контролните органи не го закачаха.

- Две порции цаца! – извика Ицо Бомбата и го погледна в очи, за да се увери, че поръчката му е разбрана в голямата глъч.

- Разбира се! Веднага. – усмихна му се Лъки и забърза обратно към кухненския блок. Включи фритюрника за да се повдигне температурата, извади от фризера пакетирана порция замразени рибки и ги изсипа върху брашното.

Нави дългите ръкави на бялата престилка и умеси сребристите изцъклени очички в брашното. Прехвърли ги в гевгира и ги изтръска. Това което бе останало и полепнало, щеше да придаде прекрасен  златист цвят на рибките и щеше да запази  соковете им от изтичане, а рибетата щяха да останат отвън хрупкави, а от вътре сочни.

 - Ей, дай една бира, бе! – чу се глас от към барплота.

 - Един момент! – подвикна услужливо Лъки, сложи рибките в мрежичката и ги пусна в сгорещената мазнина. Чу се цвърчене, пращене и съскане и когато температурата на продукта и мазнината се изравниха, звукът намаля и изчезна. Тогава избърза на към барплота.

- Моля!?

- Дай една бира! Какво толкова се мотаеш?

- Дай един лев. – каза Лъки преценил, че Коста Чивията е порядъчно пийнал, а и добре знаеше за неласкавото мнение на съгражданите му и за навиците на младия мъж – да не плаща.

- Дай бирата, бе!

- Дай парите. – усмихна му се отново Лъки.

- Ти на какъв се правиш бе?

- Даваш пари – получаваш бира! – повдигна рамене Лъки

- Ч-ч…ш, ей! Не ми се прави на гявол. Дай бирата и я пиши там в тефтера! Когато имам пари – ще дойда да я платя.

- Кога?

- Някога когато…

- Тогава ще пиеш бирата – “някога когато”. Затова щом нямаш пари – моля те, напусни заведението. Да е хляб – човек да ти даде, а ти ми нахалстваш за алкохол. Съжалявам, но алкохол без пари не сервираме.

 - Ти на какъв се правиш, бе, ей?! – тръсна правите си мръсни, тъмни коси Коста. – Ти май не знаеш с кого си имаш работа. Не ми се прави на боклук, а дай бирата!

- Не виждам твоя бира тук? Тук е моята бира. И ако искаш да получиш от моята бира – ще трябва в замяна да платиш един лев. Аз мисля, че така се пазарува в България. А и по света.

- Ей! Не ми философствай! – Коста смръщи вежди и протегна ръка към него. – Давай бирата, защото…

Лъчезар се загледа в мътните му очи.

Разбираше добре, че така няма да се разберат и затова тръгвайки към кухненския блок додаде – Щом нямаш пари – моля те да излезеш навън, защото ще ми изгорят порциите във фритюрника.

Вдигна капака, извади мрежичката с ръкохватката и прехвърли златистите рибки в чиста порцеланова чиния. Взе я в едната си ръка и на входа се сблъска с Коста.

- Дай бирата, бе!

- Мини в страни и не ми пречи! – изблъска го бавно, но твърдо с дясната си ръка Лъчезар и отиде към масите, дето поднесе порцията. Пожела приятен апетит и на връщане отново се сблъска с насилника.

- Моля те, да излезеш навън! – каза тихо и влезе в кухнята.

След няколко мига му се счу шум откъм мокрия бюфет и надникна.

Коста се въртеше между рафтовете и говореше:

- Ей, къде си, бе, дай бирата! – и залитайки се подпря на облицования със сиво-бял мрамор плот, под който стояха парите от оборота.

Очите на Лъчезар се разпалиха от ярост.

- Казах да излезеш навън! – викна гръмко той. – Тук е забранено за външни лица.

- Ти ще кажеш. – ухили му се нагло Коста и се изпъчи пред него.

Лъчезар нямаше повече търпение, да го чака. Въобще не се двоуми. Сграбчи наглеца за дрехата, издърпа го навън с незнайно от къде дошла сила и отвън пред очите на хората в миг го извъртя, изви лявата му ръка, която изпука, ритна изпъчилия се дирник пред себе си и поведе в болезнена хватка, желаещият да пие бира без да плаща, навън към тротоара.

Щом излязоха пред портата, хвана яката и панталона на наглеца и го запрати чак на пътното платно.

Онзи започна да псува и все още неокопитил се взе да му показва неприлични жестове, но Лъчезар влезе в двора на лятната градина, без да му обръща никакво внимание в повече.

Когато към полунощ почисти и затваряше заведението, видя, че гумите на личния му автомобил са срязани.

 Погледа умно. Нямаше какво да стори. Наглецът си бе отмъстил.

На сутринта се обади в полицията. Имаше и свидетели на снощния екшън. Дойдоха двама полицаи и регистрираха случая. Установиха, че щетата е в малки според тях размери и му казаха да чака.

След седмица му изпратиха и писмо в което заявяваха, че щетата е в неособени размери и не смятат да повдигат обвинение и да наказват наглеца, понеже не бил регистриран и му било за първи път.

- За кой път – първи път?! – проговори сам на себе си Лъчезар и се хвана за главата. – Докато се продължава по този начин – избирателно – кой ще бъде заслужено санкциониран и кой не – правото няма да възтържествува. Шибаняци! – изръмжа Лъчезар и махна ядно с ръка. – От долу до горе са все същите. Затова няма да се оправи тази държава…