В лето 865, след дълги консултации и лавиране между Унията и  Църковния престол в Константинопол, цар БорисІ излезе пред народа си и даде волеизявление на дълбоко обмисленото си решение.

- Категорично, всецяло и общодържавно, всеки населяващ  постоянните граници на българското царство, ще бъде принуден да приеме новата, обща за всички, религия в Христа. В Спасителя! Да бъде!

Всички досегашни малки и големи богове и вярвания на всички племенни групи, без изключение, обединени под българския меч, ще бъдат низвергнати и отдадени на забвение. Безкомпромисно! Всички! – и вдигайки ръка към небето, българският цар допълнил – Казах!

Всеки не-подчинил се, пред могъществото, всеобхватността и все-присъствието на Спасителя – ще бъде посечен!

Всеки приел радушно в сърцето си Единия Господ, ще бъде обладан и изпълнен от безкрайната му любов, доброта,  все-милост и благодат.

Казах!

Борис добре знаеше за този процес, започнал по българските земи  още от преди няколко века. Още със заварените по тези места траки и продължил  с последствалите го заселвания на значителни маси от славяни, българи и от съпътстващите ги по-малки различни племенни групи и народности, установили се по тези земи.

Неговите разузнавачи, разпратени на юг и на запад, му бяха донесли, че тази нова завладяваща всичко по пътя си религия, би могла да стане основа за развитието и обединението на бъдещата, обща, българска народност, държава и култура.

Приемането на християнството щеше да доведе до премахването на различията между езичниците и немалкото християни в пределите на неговата България.

Премъдрият и решителен Борис, дори и за миг не бе забравял, че третирането на България като варварска държава, ограничава възможностите и в областта на международните отношения, дори във времена на мир.

Източната църква, за разлика от западната, допускаше  и другите езици освен официалния общо-ромейски, при приемането на което, щеше далновидно да подсигури запазването завинаги на българската народност и самобитност. А това предопредели и окончателният му избор.

Българската църква щеше да следва обредния, канонически и административно-устройствен модел на византийската църква, назначаването на различните църковни чиновници и съответното титулуване. Но щеше да си остане българска – а не византийска.

Голямата му мъка за сега си оставаше това, че все още не успяваше да постигне отдавна мечтаното му желание, българският език да бъде признат като четвърти основен световен език. На който да се провеждат църковните служби, след латинския, гръцкия и еврейския.

Но вътре в себе си живееше с дълбоката убеденост, че това рано или късно ще се случи.

Дълбоко в себе си бе решен, че новата писменост, изрисувана от Кирила и Методия и разпространявана от техните ученици, трябваше да завладее целия славянски свят и да стане обща за народите на север - както и гръцкият бе задължителен и  официален за цялата Византийска империя. Езикът обединяваше и сплотяваше стотиците народности, които я населяваха. Успехът на това начинание щеше да му осигури тотално влияние над всичките му едино-коренни земи.

От няколко години велможите му обикаляха, разясняваха и се опитваха да наложат волята на царя, убедени в съображенията и необходимостта на върховната власт.

Но новото учение се оказваше недостъпно за разбиранията на масите обикновено население – което усвояваше формата и външността на Христовото вероизповедание, но не и същността му – което означаваше категорично, че дълбоко в душата си този народ щеше да си остане завинаги езичник.

Скоро царят научил за несъгласието но отделни големи групи от хора и още по-важното, за подготвяния бунт и желанието на част от върховно привилегированите, за възвръщане на старите богове Перун и Тангра. Действие в което участвал и собствения му син, в едно с една сериозна част от великите болярство.

Тогава бащата, с мъка решил – да бъде безжалостен.

С твърда ръка, един път завинаги, въпросът за религиозното и културното обединение на народа му, трябвало да бъде разрешен. След едно поколение, вълненията и ексцесиите щяха да бъдат обвеяни със забрава, а целият народ щеше да бъде еднакво мислещ и еднакво вярващ и целокупен.

И вместо да превърне мечът си в кръст – превърнал кръстът си в меч.

Свикал болярството на пир.

По-късно, преди да ги изпрати пред портите, наредил недоволните да излязат крачка напред и заповядал да бъдат посечени. Заедно с тях и родовете им до трето коляно били съсипани и разселени по чужди земи.

Родният му син, заради това , че се изправил срещу бащината си воля, получил подобаващо наказание – с избодени очи, да преживее остатъка от дните си в тъмница.

Народът изтръпнал от ужас, мърморейки под сурдинка, усещал, че е загубил най-ценното в себе си – безусловното упование във всякакъв Бог.

Скоро цар БорисІ събрал отново народа си и от високото си място,  тържествено обявил на всеослушание:

- Днес пристигнаха пратениците, проводени в Рим.

С радостно вълнение искам да ви съобщя, че въпреки нежеланието на Константинополският патриарх, нашата азбука е приета и благословена от римският папа Адриан ІІІ. Това свещенодействие е извършено в голямата катедрала на Санта Мария Маджоре. Тъй дълго жадуваният успех, най-после е достигнат. Това означава, че от ден днешен нататък, за нуждите на богослужението ни, ще се използва само нашата, родна, славянска писменост и нашия, черковно-славянски език.

Царят вдигнал ръце към небето.

Народът заглушил последните му думи с възгласите си, предизвикани от радост, задоволство и вълнение.

Наблюдавал как народът му ликува, царят не успявал да се отърси от вътрешните си съмнения, като тайничко дълбоко в душата си се опасявал, че няма никога да успее да разбере – какво точно владее и какво има вътре в душата на този разнолик народ.

 

 

 

 

 

Комплименти Цецо, за точното пресъздаване и еомционално развития текст. Благодаря за възможността да науча, малко известни случки от историческото минало на нацията ни. Народа ни не познава историята си !

Нека да знаят и другите.