П Р О Д А Д Е Н А   Н Е В Е С Т А

А животът си течеше.

Жените и децата копаеха земята, а мъжете вървяха по балканите за сухи дърва или да пасат добитъка, а вечер се заседяваха все повече в кръчмите, за да пооплакнат гнева си.

След един такъв разговор в кръчмата с приятеля си Петър, младият момък Русан отиде да моли Спаско Маринчев от  махалата Баятурци да му даде младата си щерка за невеста.

Девойката за миг показа бялото си лице на джама и бързо го скри зад перденцата.

Бащата Спаско не поиска и дума да чуе. “Не бил от тяхната черга. И къща нямал собствена.” Каза и отсече категорично:

-         На турчин ке я дам, ама на теб не я давам! Недей да ме

молиш повече, полза няма да има никаква. Върви си по пътя, по живо, по здраво. Инак не знам какво може да сторя. Знаеш как умервам с пушката.

От към цъфналите сливови дървета се зададе кърсердарина. Дочул разговора им, позасука мустак и подбутна феса си назад, а пискюлът му весело затрептя в едно със стъпките му.

Двамата мъже замълчаха, като че изворът от дето избликваха думите им, в един миг да бе пресъхнал.

Сякаш сянка падна над околността.

Птиците спряха да чуруликат, кукувицата се смълча.

Мъка обхвана сърцата им, и двамата стиснаха зъби. Спаско заради хубавата си щерка, а Русан заради любимата си, изгорила много от нощите му.

-              Чух отдалеко що рече. – усмихна се сердаринът приятелски и понамести ремъка на пушката върху дясното си рамо, сетне пръстите му посегнаха към най-горното копче на мундира му, да проверят дали е закопчано.

В очите му блещукаха весели пламъчета. Опъна куртката си и изправи стройната си снага. Сякаш стана още по-висок и лъчезарен, какъвто си и беше.

Това не се харесваше на местните, но хубостта си е хубост.

Тъмно кестенявите очи и къдравите му коси странно контрастираха с много бялото му лице.

Турчин пък бял? Но какво пък толкоз чудно. Повечето от турците в Крупник бяха бели, сякаш не бяха турци, а друго племе, взело незнайно кога вярата им.

- Чух що рече и белким да удържиш на думата си! – добави младият кърсердарин. – Аз момата я вземам. На часа!

Спаско преглътна като риба извадена на сухо на брега на Струма и запристъпва неловко от крак на крак.

Отдавна момата му бе за женене и от хубава по-хубава. Като се нагиздеше по съборите всички я заглеждаха. И се бе разнесла хубостта и по цялата Крупнишка долина, та чак до селата горе по планината.

И от там идваха сватовници, но не пожела да я даде тейко и. Още е малка казваше. Но само той си знаеше, искаше да я задоми у хора свестни, имотни и на почит. Не искаше да я даде в някоя овчарска колиба или по сухите сърбиновски стърнища да сади тютюн.

Имотен и знатен човек и трябваше на неговата Златка. “Златко ле златна моме ...” – пееха за нея по седенките, а сега какво ли щеше да става? Изтървала се бе невъздържана му уста и бе изговорила най-великата глупост, що се бе раждала нявга в главата му.

Притрепери, сякаш му стана студено.

Слънцето огряваше с топлите си пролетни продълговати лъчи ливадите около къщите, по които жужаха пчелите и се спираха долу в ниското върху разкошните корони на кестеновите дървета, готвещи се да разцъфнат и полюляващи се като зелено море на галещия вятър.

  Кърсердаринът го измери със суров поглед. Усмивката му се бе скрила.

-        Чувал съм, че си почтен човек, Спаско челеби – заговори бавно турчинът. – Уважават те много хората. Пък и на чест много държиш така, че щом си рекъл на турчин да я даваш, то аз съм първият, който ще я поискам. Какво ще ми речеш?

- Да ти река Ибряме, ама малка ми е още щерката, още не е за задомяване, има още много да учи в тоя живот. – притрепери гласът на Спаско и снагата му някак неусетно сякаш се олюля от лекия полъх на вятъра.

Русан не смееше дума да обели. Само лицето му червенееше, а ръцете си бе стиснал в  юмруци. Не откъсваше поглед от тъмните очи на турчина, готов да скочи отгоре му и както карталите (орлите)  от карпите по високото, да изкълве зениците му.

Спаско усетил настръхването му, за миг го изгледа и присви леко вежди. Това бе достатъчно момъкът да не посегне. Бащината воля на любимата му бе закон, който озапти пламтящата му глава.

- Ако друг турчин не я е искал, то аз ще съм първият. – повтори отново сердаринът, забелязал трепкането на перденцето на пенджера. – Знам, че държиш на думата си и няма да се отметнеш – продължаваше тактиката си хубавецът турчин. – Ако не се отметнеш от думите си, ще проводя хората си със зурни и тъпани още утре.

Спаско го гледаше и не проговаряше още дълго време.

Как да я даде на турчин?

Що му трябваше такива думи да произнася – но връщане назад имаше ли?

В цялата околност го знаеха, дето щом рече нещо – значи го е свършил. Думата си на две не скършваше.

А сега що да стори?

- Ох, боже! – едва помръднаха устните му и погледът му се впери в перденцето помръднало отново за миг.

- Да изпращам ли чалгаджиите? – запита отново с тъмния си изпълнен с очакване и нетърпение поглед  напетият кърсердарин.

- Прощавай! – промълвиха устните на Спаско, а сърцето му крещеше: “ – Проклет да съм трижди, за дето изговорих тези проклети думи. Проклет, трижди, но думите си назад не връщам!”

- Провождай ги – каза вече на глас той. – Но знай, че нашият крак в Крупник няма да стъпи и обратно – кракът на щерка ми в тоя дом повече няма да влезе! – отсече бащата.

Гърлото му пресъхна. Прокашля се, сякаш в душата му бе заседнала фина прах, като тая дето лети невидима, когато струпваха изсъхналото сено по кръстците и купите.

След няколко дни пристигна шествието на годежарите. Качиха на коне момата и чеиза даден от баща и, и писъкът на зурните и лудото думкане на тъпаните огласяше до късно вечерта простора над Крупнишката долина.

От този ден нататък на Спас Маринчев му прилепиха името Спаско Проданчев Баятурски, а на рода им Проданчевци, за дето бяха продали дъщеря си на чужда вяра.

До този момент в Крупник не бяха живели християни, от десетки, може би и стотици години.

Само Златка невеста си остана християнка и само тя отглеждаше в двора си прасе, което е кощунство за цялото мюсюлманско племе.

Когато изминаха много, много години и баба Злата се помина, турците я изпратиха пешком, през река Струма в ковчег и с много хора след нея до полските, християнски гробища.

Попът и християнското население не позволиха да я погребат в очертанието на селското гробище и турците я погребаха малко по настрани.

С годините гробището се разшири и камъкът над главата на баба Злата се намира днес вграден в оградата на сегашното християнско гробище, в махала Полето, разположена близо да левия бряг на Струма и днес вече отделно село.